Праисторическо мегалитно светилище до село Лиляч (община Невестино) в местността "Манастира", Местното население нарича мегалитния комплекс Провиралкята. Предполага се, че култовото място е възникнало още в енеолита, а впоследствие е било наследено като сакрална територия от тракийското племе пеони, където са се провеждали ритуали за плодородие. Възможно е да е имало и ритуали с принасяне на жертви в името на богинята Майка. Обектът е мащабен, като части от него попадат под земята на околния терен. Може би ако се направят разкопки може да се открие нещо по интересно. Жителите на село Лиляч, пазят поверието, че „Провиралкята“ е необикновено място, което притежава силна живителна енергия и според преданието Теодора, съпругата на император Юстиниан I е заченала благодарение на ритуала изпълнен под скалата. Вярва се, че ако безплодна жена премине през „Провиралката“, тя бива изцелена и скоро след това може да има деца.На около 1 m разстояние преди тунелът оформен между две скали, който извежда към т.нар. „провирало“, в естествена плитка пещера е изграден малък параклис с патрон Света Богородица, а непосредствено над него е построена селската църква „Свети Георги Победоносец“. Тук всяка година на Гергьовден местните жители правят курбан за здраве. Ежегодно на традиционния събор на селото, който се провежда на 5 май, в навечерието на храмовия празник, майки идват с децата си при скалите, в знак на благодарност за чудото, което се е случило.
Крушунските водопади се намират в близост до село Крушуна в община Летница в Северна България. Лесно достъпни са с кола. На входа на екопътеката се събира такса за вход, която е 5 лв на човек, с отстъпки за деца/ученици/т.н. Има и хотели за престой, сувенирни магазини, заведения и голям плувен басейн. Тези допълнения позволяват за целодневна разходка и приятен престой в района. Крушунските водопади са сред най-впечатляващите водни феномени в България – най-голямата водна травертинова каскада на наша територия. Карстовите образувания в района на Северна България са създали великолепните каскадни водопади заедно с многоетажни басейнчета и красиви светли на цвят скални формации. Главният водопад е с височина 20 метра, а после се разделя на множество малки водопадчета. Освен тях, са се формирали красиви пещери и скални образувания. Има и изобилие от растителни видове. Посетителите могат да разгледат тези забележителности благодарение на екопътека, която обикаля водопадите, позволявайки да се видят отблизо. Местността около водопадите се нарича Маарата, което буквално означава Пещера. Реката около самите водопади носи същото име – Маарата. Екопътеката ни отвежда нагоре по течението на реката и достига до първия и най-голям водопад – Пръскалото и пещерата, от която извира реката. Най-високият водопад пада от 20 метра височина. Препоръчваме да посетите Крушунски водопади през пролетта, тъй като тогава биха били най-пълноводни. По време на обиколката ще се радвате на красивата природа и ще останете изненадани от природното чудо. Други места, до които ще ви отведат различните разклони на пътеката включват пещера Маарата и Тайнствения водопад. Те са чудесна възможност да разгледате системата от водопади и карстови образувания още по-подробно. Самата екопътека е приятна и в никакъв случай не е тежка. Докато вървите по нея ще имате възможността да се докоснете до истински красивата природа във формите на водопади, водни басейни, скални формации, пещери и растителност, които ще ви заобикалят във всеки даден момент. Отнема не повече от един-два часа да изминете цялата екопътека и да се върнете до нейната начална точка.
България е богата на исторически паметници и крепости. Има обаче обекти, които толкова дълги години са забулени в забрава, че само малцина са имали щастието да се докоснат до тях. Един от тези паметници на културата е средновековният град Копсис. Разположен на около 2 км северозападно от град Сопот, неговите крепостни стени се издигат величествено над Стремската долина, достигайки до 12 м височина. Това е една от най-добре запазените крепости от периода на Второто българско царство. Мястото остава почти непокътнато, заради трудно проходимия път до него. В миналото са се водели множество спорове относно това къде се е намирал известният от средновековните извори град, но през 80-те години на миналия век проучвания на археолога Иван Джамбов сочат, че т. нар. Аневско кале е градът Копсис. Укреплението се е разполагало на различни нива, като на най-горното се е намирала централната цитадела, докато на останалата територия са се намирали други постройки. Главният вход на Аневското кале се намира на южната страна на укреплението. Самата централна цитадела е била пригодена за самостоятелна отбрана. Копсис е сред най-запазените крепости в страната. Останките от крепостните стени достигат височина от 12 до 14 метра. В миналото стената е ограждала двор от 5 декара. Изградена по време на Второто българско царство. Според византийските хронисти Георги Пахимер и Йоан Кантакузин Аневското кале е столица на владенията на братята Смилец, Войсил и Радослав. От тях разбираме, че крепостта е от изключително значение в годините на политически сепаратизъм във Второто българско царство, настъпили вследствие на татарската хегемония. Тогава, когато богатите болярски родове разиграват своята игра на тронове, Копсис е резиденция на известния род на братята Смилец, Радослав и Войсил, първият от които дори успява да се възкачи на българския престол и става цар в периода от 1292 до 1298 година. Неговото управление е белязано със силната зависимост на България от татарите. Шестте години от царуването му не са осветени достатъчно от историческите извори. Знае се, че през 1296 година подхваща война с Византия, която завършва с неуспех за него. Смъртта на цар Смилец остава загадка за историческата наука. Невероятно красивата крепост Копсис навярно е „свидетелка“ и на много други интересни събития, които обаче не успяват да достигат до нас. За щастие ние все пак имаме възможността да се насладим на това, което се е запазило, а то не е никак малко. Може би всеки, който обича романтичната обстановка, историята и спиращите дъха гледки, напомнящи за филма „Властелинът на пръстените“, трябва да отдели някои от почивните си дни, за да посети това уникално кътче… В непосредствена близост до останките от крепостта се намира Сопотският манастир „Възнесение Господне“, може да го посетите по всяко време.
Гложенски манастир „Свети Георги Победоносец“ Манастирът се намира в близост до село Гложене, община Тетевен, област Ловеч, на 12 km от град Тетевен. Разположен е на североизточния склон под каменните отвеси на връх Камен Лѝсец (1073 m) Подстъпът към входа на манастира е бил препречен от скали, които са ломени, за да се прокара по-късно път, а от другите му страни се спускат дълбоки долове. Така той се вижда отдалеч като кацнал на скала, което го отличава от другите български манастири, строени обикновено в закрити, потайни места. Гледката във всички посоки е забележителна Манастира е основан в началото на XIII век. Преданието разказва, че манастирът е построен от киевския княз Георгий Глож, който дошъл в България, гонен от татарите, и цар Иван Асен II му предложил тук земя. Според друг вариант на преданието князът с дружината си помогнал на Иван Асен II да свали възкачилия се на престола Борил и в знак на благодарност получил тази земя. На нея, на днешното място, през 1223 г. основал селище и то било наричано Гложене. Високо на една скала построил и манастир, приличащ на непристъпен средновековен замък крепост – Гложенския манастир. Според легендата князът започнал да строи манастира долу в ниското, но иконата на свети Георги, която носели от родината си, изчезнала и се появила горе на скалите; приели това като знак и го построили там. Исторически факт е, че Иван Асен II си възвръща бащиния престол след около 10-годишно изгнание главно в руските земи, тръгвайки от Киев към 1217 г., с помощта на руски дружини, и че те поне частично остават в България. Възможно е също землището да е било част от личните владения на някой от царската фамилия Асеневци и названията в района да са свързани с даренията, които Иван Асен II е правил на Гложенския манастир. Във всички случаи топонимията на района се свързва с времената на Асеневци. За историята на манастира през времето на османското нашествие и след падането на Второто българско царство няма много сведения. Сградата и църквата не са били разрушени, нито дори кулата. По време на Османското робство Манастирът открива редица килийни училища. Предполага се, че училището в самия манастир е съществувало още от основаването му и е продължило да подготвя послушници за монаси, свещеници и учители с малки прекъсвания до Освобождението; учители са били самите монаси, за учебници са използвали църковни книги. В близкото село Малък извор открива метох с килийно училище. В Ловеч Гложенският манастир също открива свой метох, а към него – първото килийно смесено училище в града. За него ангажира най-добрите учители и учителки в този край: даскал Павлин (сърбин), Христо П. Попович, даскал Коста, даскал Русчо, поп Лукан, Парашкева Нейкова, учила момчета и момичета, а после само момичета Владиците и монасите от Гложенския манастир са поборници за независима българска църква. Игуменът Йоаникий (около 1840 – 1864) не допуска никаква намеса на гърците в манастирските работи.
Червен бил един от най-големите военно-административни, стопански и църковно-културни центрове на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.) и важна пътна спирка по пътищата от река Дунав към вътрешността на страната, а от 1235 г. станал седалище на Червенската митрополия. В околностите му били основани няколко скални манастира. Тогава крепостта е родово владение на Георги Тертер и се счита за второ по важност селище в Българската държава след Царевец. Градът се разраства като голямо търговско и занаятчийско селище, изгражда се и замък – собственост на червенския болярин. В града са сечени и монети, което още веднъж подчертава важността му. Болярският дворец, представляващ крепост в крепостта, също е доста впечатляващ. Състои се от двуетажна жилищна постройка, малка църква и стръмно стълбище, изсечени в голата скала, водещо до подземен водоизточник, жизненоважен в случай на обсада.Забележителни са и четирите запазени бастиона. Три от тях дават вечно дежурство край източната крепостна стена – най-лесно достъпната, следователно най-добре укрепената. Четвъртият бастион – първоначално порта, по-късно превърната в отбранителна кула, се извисява самотно, но величествено над западната крепостна стена. Местните вярвали, че допълнителна защита на града дават и вградените в крепостните стени църкви, голяма част от основите на които днес са видими за посетителите. Забележителна е и пищната украса на две от шеснайсетте открити до момента църкви на територията на града – църкви №1 и №2 – митрополийски, а останалите – енорийски. В този период, благодарение на естественото укрепление на крепостта, плодородната земя и ключовото местоположение, свързано с преминаването на множество важни търговски пътища, населението на Червен рязко нараства. Ето защо се обособяват тъй наречените „външен“ – за простолюдието и търговците, и „вътрешен“ град – цитадела, за високопоставените обитатели на града и административните сгради. Макар и безмълвно, крепостта ни е прославила, като е взела участие в пейзажа на епизод на един от най-хитовите сериали – Игра на тронове. Тя се появява в далечината на кадри от епизод 10 от сезон 5, когато Варис среща Тирион Ланистър. Може да комбинирате разходката си до Средновековния град-крепост Червен с разглеждане на другите забележителности в природен парк Русенски Лом, може да постите и още няколко места, намиращи се наблизо. Съветваме ви да разгледате: лесопарк Липник, Бесарабовски манастир, скален манастирски комплекс Грамовец, крепост Кале Аджамка и много други.
Бегликташ слънчев часовник, календар и храм. Мистика от хилядолетия Само на 3 км. североизточно от Приморско, върху хребета на Маслен нос или там където Странджа планина обгръща морския бряг, е скрито и мегалитното скално тракийско светилище „Бегликташ”. То се явява най-големия отпечатък, който са оставили траките по южното ни черноморие, който става известен на науката чак през 2003 г.. Бегликташ бива сравняван и наричан „Българския Стоунхендж” не само защото представлява специфично подредени камъни в кръг върху скална повърхност, но и заради функциите, които се вярва, че е изпълнявало, а именно – слънчев часовник, календар и храм. Археолозите предполагат, че е бил създаден около XIV в. пр. Хр. и функционирало до IV в. Още една от причините учените да считат, че тракийското светлище е било магично, а може би все още крие своята магия, е и разположението му до древния град Рaнули. Въпреки, че от своето откриване до ден днешен, местността Вълков егрек се изследва, археолозите все още не са разкрили цялата мистика наречена Бегликташ. Тук Траките са отдавали своята почит на Бога – Слънце и Богинята – Майка. За това свидетелства и съхранилото се „брачно ложе” на двете божества, като от двете страни са разположени два жертвени монолита с издълбани улеи, където древните траки са изсипвали обредните течности – вино, мляко и зехтин. Малко по – нагоре по скалната пътека е изсечен скалният трон на Бога – Слънце или т.нар. Стъпката на Бога”, от който се открива гледка към цялото светилище. Точно на срещуположната страна се намира и „Стъпката на Богинята”. Не може да отрече че древното светилище има своя собствена енергия. Вярва се че, само човек с чиста и непокътната душа може да премине през „пътя на изпитанието” – а именно лабиринт, образуван от система от скални коридори. Съществува легенда, която гласи че точно тези скални коридори са пътят към царството на Хадес. Говори се че, че тракийският певец Орфей е минал през лабиринта за да спаси своята любима от подземното царство. Тракийското светилище продължава да бъде изучавано както от любители археолози и историци, така и от учени. Може би един ден всички загадки ще бъдат разкрити, но дотогава мистичното светилище остава известно – като мястото, където Слънцето целува скалите, планината се слива с морето, а въздуха е осеян с позитивна енергия. Вярвам че Мегалитният комплекс в село Лиляч и Бегликташ имат нещо общо и си приличат по много неща. Всеки може да посети и и двете и да направи сравнение. За да направите това сравнение, ще трябва да пътувате из България, но това ще ви помогне да се насладите на българска кухня и незабравима природа. Село Лиляч се намира на 4 км от община Невестино, област Кюстендил.
Осого̀вската планина или Осого̀во е планина в Западна България и Република Северна Македония. Тя е петата по височина планина в България. Най-високата ѝ точка е връх Руен (2251,3 m), който се намира на границата между двете държави и е един от 100‑те национални туристически обекта. А античното и име е Орбелус. Единственият резерват в планината е „Църна река“. Природните условия позволяват развитието на целогодишен туризъм. От 2007 година планината Осогово е част от екологичната мрежа Натура 2000. В местността Ючбунар, преди повече от век, местният лесовъд Йордан Митрев е засадил Три гигантски секвои сега е вече гора . Обиколките на тези дървета са по няколко метра. Трите дървета са като великани и се отличават доста добре сред останалите. Височината им е около 30-40 метра. Осогово планина е красива и обаятелна през всички сезони, а множеството барбекюта изградени по пътя ще задоволят претенциите на всеки. Планина Осогово е величествен природен храм с богата духовна и културна летопис – опознайте го! Легендата за планината Осогово – златното сърце, скрито в планината, е едно от най-загадъчните и мистериозни предания, които вълнуват въображението на хората от векове. Според местното население, някъде в планината се намира златно сърце – невероятно съкровище, което притежава магически сили. Легендата разказва, че това златно сърце е било скрито от древен цар, който искал да защити народа си и да запази силата на планината за бъдещите поколения. В планината е живял и св. Йоаким Осоговски. Заедно с Иван Рилски, Прохор Пчински и Гавраил Лесновски, той е сред четиримата най-велики български светци. Планина Осогово е едно от онези места у нас, където можем да седнем буквално на покрива на Балканите и при подходящо време да разгледаме грубо казано половината полуостров. В Осогово има много хижи , хотели и къщи за гости. Хижа Осогово е първата хижа в планина Осогово и една от първите в България. Изградена е през далечните 1927 -1928 г.. Хотел Три Буки, Ловен дом Бор, хижа „Иглика“, Къща за гости “ Осоговец ”, Къщи за гости Три Буки, Хотел Лима, Профилакториум "Три буки" и други. Планината е удобна за туризъм по всяко време от годината. За зимата ски център "Осогово" има ,какво да предложи и на начинаещите скиори, и на тези, които вече са по-напраеднали. Има три ски влека с различна дължина - между 400 и 1200 метра. Има различни писти - 1200 метра, 1500 метра, 4-5 писти по 500 метра. Всъщност ако посетите някоя от хижите то ще останете изненадани от тишината и спокойствието. Условията за туризъм са добри но туристите не са толкова много. Планината е чиста и приветлива. Идеалното място за почивка и развлечение.
„Двореца” е бившата лятна резиденция на румънската кралица Мария Александрина Виктория де Единбург (1875 г. – 1938 г.). Той е разположен на около 2 км югозападно от град Балчик, в красива местност между балчишките скали и морето. През 1924 г. по проект на италиански архитекти започва изграждането на дворцовия комплекс . Най-напред бива построена резиденцията на кралица Мария, която тя нарича „Тихото гнездо“ Изградени са параклиси, дворове, паркове, чешми и сгради в различни стилове – типичен български, византийски, римско-арабски, мавритански, трансилвански и др. Паркът по протежение на крайбрежието е разработен от швейцарския градинар Жул Жани. С много любов кралица Мария дава име на всяка градина и алея в своя райски дом. Тук можете да разгледата „Алеята на виното“, „Алеята на вековете“, „Висящите тераси , „Божествената градина“, Английския двор:. Голям интерес за туристите представляват и „Градината с водното огледало“, „Мостът на двореца“ и „Мостът на въздишките“. След като през 1940 г. цар Борис III успява да върне Южна Добруджа в българските територии по силата на Крайовския договор започва и активното обогатяване на комплекса от страна на българските дейци. Така през 1955г. е създадена една от най-големите забележителности на резиденцията и до днес – ботаническата градина. Сега “Двореца” е място за творчество, културен и конгресен туризъм. Културните изяви в съчетание с романтичната обстановка доставят естетическа наслада у посетителя и оставят в него траен спомен от срещата с прекрасното. Сред цялата тази райска красота можете да намерите спокойствието, което търсите за следващата си почивка В Двореца има и ресторант, където може да са насладите на неповторимите български ястия. Посетете България за да имате незабравими спомени !